Когато в полунощ градът притихне
и в тъмното прозорците заспят,
тогава, в тишината, най-обичам
да чувам стъпките ми как кънтят.
По улиците, осветени в мрака,
да виждам сянката ми как пълзи,
ту зад гърба ми- тътреща се, вяла,
ту бързаща пред моите очи.
Без луди клаксони и рев моторен
и без свистенето на колела,
по пътя, опустял, така просторен,
забързаните мисли да редя.
И само шум от закъснели стъпки
да стряска тишината в мен,
или прозорец, светнал за минути
и паднал в погледа ми отразен.
Градът сънува в бавния си ритъм,
лети във сънищата, може би.
Във този час с мечти и аз политам,
към мойте бъдещи, щастливи дни.